Не съм аз

Едно момче се приближава към мен за да ме попита дали аз съм „Йоани”. Подава ми изпотена и студена ръка. Страх ме е, че идва да ми удари плесница, но то само уточнява: „Дано да си истина, защото вече видяхме всичко възможно”. Имам желание да го последвам и да му покажа моя пъп. Няма по-голямо доказателство, че някой съществува и че е „истина” от възела на пъпа на корема. Тръгва си и оставя цялата тежест на своето съмнение и на своята вяра върху мен – това последното е което най-много ме плаши-.Нямам време за да го предупредя, че не претендирам да определям никакъв избор, и за това неговата несигурност по-скоро ме облекчава, отколкото неговото възможно убеждение.

Ако, момчето със студената ръка и с кратките фрази, прочете това писмо искам да му обясня, че не мога да го спася. Не съм аз тази, която би трябвало да се товари с отговорността, която трябва да носим всички заедно. Аз също съм виждала доста…. хора, които аплодират и после доносничат; ръце, които потупват по рамото а накрая блъскат; викове „да живее”, които се променят в шепот на омраза…Обаче, аз не трябва да знам кой е той, за да съм сигурна, че споделяме съмнения, мечти, вини.

Нуманция*

Една малка пионерка рано сутрин крещи лозунги в своето училище. Зачервеното лице и пулсиращата вена на челото й,потвърждават възгласите. Между фразите които повтаря има една ужасяваща метафора: „по- скоро ще потъне островът в морето, отколкото да се откаже от славата в която живя”. Върху оградата на един CDR (Комитет за защита на Революцията) няколко думи заемат цялото предно пространство: „Ако напредвам, следвай ме, ако спра, бутни ме, ако изостана, убий ме.” Нещо съвсем подобно съобщи тази събота вестникът, когато „Максимо Лидер”** публикува в едно от своите размишления***: „след пожертването на толкова живота и толкова лишения, защитавайки независимостта и правдата, не може да се предложи Куба на другия бряг на капитализма”.

Нуманция се връща в моя спомен и се съпротивявам на ужасното, което тя включва в себе си. Аз вярвах на тази история някога, когато като дете бягах към скривалището, а сирената съобщаваше за нападението, което никога не се състоя. Няма да има колапс на островната платформа- съжалявам да съобщя това на вестителите на пропадането- защото имаме това или онова правителство, тази или онази система. Дърветата няма да се променят, камъните, които видяха унищожението на индианците, няма да променят мястото си и вероятно и морето няма да забележи нищо. Така че, моля ви не ме плашете с катаклизми и апокалипсиса. Вече съм много голяма за това.

Всичко което ще се случи, вече се случва. Нуманция съществува само в главите на някои, при другите бъдещето ще продължи по-дълго, отколкото това което е зад нас.

Забел.:
*Нуманция- град-крепост в днешна Испания.След десетгодишна обсада от Рим (133 г.пр.хр.)е завладян и изравнен с земята.
**„Максимо Лидер” – Фидел Кастро
*** размишления – в официоза „Гранма” периодично се публикуват есета „Размишления на другаря Фидел”

Без крака, но с трофей

Преди дни, когато разбрах, че Generación Y е номиниран за премиите на bitácoras.com, написах едно писмо до организаторите на състезанието. Днес научих за наградата присъдена от журито и редовете написани онзи вторник, са адекватни за да празнуваме триумфът:

Дали ще пристигна или няма да пристигна, дали ще спечеля или няма да спечеля, аз се чувствам като неравностоен бегач*, който достига целта въпреки, че другите са преминали финалната лента. В моят случай, ключът на успеха не е да бъда отпред, а да победя моите собствени демони, които толкова пъти ми казваха „Остави това нещо”, „Няма смисъл”, „Не можеш да направиш нищо”.

Въпреки това,приятели, ние преминахме финалната линия. Аз влачейки се, вие давайки ми поддръжка, а някои с техните обиди, като възбудително средство. Жалко, че стадионът е наполовина празен, защото липсват тези от Куба вътре, които не могат да влязат в страницата. На тях е посветена тази награда, за да започнат техния личен маратон.

* Обяснявам, че неравностойният” не се състезава в олимпиадата за инвалиди, а с другите, които имат всичките свои крайници.

Забележка:

* Generación Y, спечели наградата на журито
** Тук може да видите списъкът на победителите: Gewinnerliste

Корабите

За да има малко спокойствие, защото виждам, че този блог пада в бездната на драмата, ви предлагам един видеоклип който направи Orlando Luís Pardo. Отнася се за една песен на руския автор и певец Владимир Висотцки. Членът на групата Porno para Ricardo, Сиро Гарсиа направи една версия, която е – заедно със снимките на Орландо – да си прережеш вените. Моля , препоръчително е да не се обезкървявате в блога.

Една прегръдка на всички и се насладете на темата „Корабите”. Ако искате да узнаете повече за този проект на Сиро, посетете страницата La Babosa Azul.

Спасяване на мравките

Майка ми отиваше с вързопа от дрехи към циментовата мивка, където с четка и сапун щеше да направи отново ризите бели и премахне петната от панталоните. Безпокойството се разпростря върху мен и сестра ми, когато видяхме разхождащите се беззащитни мравки под все още затворения кран за вода. Тогава започна надпреварата за спасяване на невнимателният мравуняк от наводнението, което щеше да бъде провокирано от майка ми с вода и пяна. Луди момичета, казаха съседите, като ни виждаха да хващаме малките насекоми, които даже не се забелязваха върху сивия цимент.

С времето и хилядите мравки, които не можах да спася от катастрофата разбрах, че незначителното винаги е застрашено да бъде изметено. Революциите и войните заравняват малкото и след това, то не се появява в статистиките нито в дебелите книги на историята. Малките неща, които съставят същността и живота на едно общество загиват, когато се отвори кранът на насилствените промени и на военните конфликти.

Вкусът на един плод загубен в паметта, на тротоара в квартала да говориш някой следобед със свалена маска, телето бягащо през полето без страхът, че ще бъде нелегално жертвано, една студена лимонада, без това да е коствало един час чакане на опашка. Всичко това е част от мравуняка, въпреки че тези „перачки”, които искат да изчистят и накажат една страна, вярват, че това е само прищявка на малките буболечки.

Оставам същото онова уплашено момиче, от тези които искат да променят всичко, с подозрението, че искат да полират традиционните структури. Вярвам повече на нищожността на мравките, тяхното постоянно движение и бавното овладяване на пространствата. Тези, които сега са отмити от струите вода, един ден сами ще затворят тези кранове.

Болници – донесе ли всичко?

Кофа в едната ръка, възглавница подмишницата и вентилатор подпрян на бедрото. Влизам през вратата на онкологията и раницата която стърчи над рамото ми, не позволява на портиера да види лицето ми. Това не го интересува, защото е свикнал, че роднините на пациентите трябва да донесат всичко и по този начин моята барокова конструкция от перки, кофа и чаршафи не го безпокои. Той все още не знае, но в една от торбичките която виси някъде от мен му нося хляб и бъркани яйца, за да ме остави след часа на свиждане.

Влизам в стаята и Моника държи ръката на майка си, чието лице всеки път е все по-издължено. Има рак на хранопровода и може да се направи малко, въпреки, че госпожата още не го знае. Никога не съм разбирала отказът на лекарите да те информират – директно – колко малко време остава до края, но уважавам решението на семейството, въпреки че не се присъединявам към лъжата, че всичко скоро ще бъде добре.

Стаята е слабо осветена и въздухът мирише на болка. Започвам да разопаковам това което съм донесла. Изваждам торбичката с прах за пране и препаратът за миене на банята, чийто „аромат” залива всичко. С кофата можем да изкъпем госпожата, и да изчистим тоалетната, тъй като сифонът не работи. За голямото чистене донесох няколко чифта жълти ръкавици опасявайки се от микробите, които мога да уловя от всяка болница. Моника ме кара да продължа с разопаковането и изваждам кутията с храна и едно специално пюре за болната. Възглавницата се съчетава прекрасно с чистите чаршафи, които прикриват петната на мръсния матрак.

Най-голямата придобивка е вентилаторът, и го включвам с два голи кабела, които се показват от стената. Продължавам да изваждам и стигам до торбичката с медицински материали.Успях да намеря няколко подходящи игли за системата, тъй като тази която е на ръката и е дебела и причинява болка. От черния пазар купих бинтове и памук.Най-трудното – което ми костваше дни на невъзможни замени – бяха хирургичните конци за утрешната операция. Донесох също така и една кутия с еднократни инжекции, защото е изкрещяла към небето, виждайки медицинската сестра със стъклена.

За развлечение, се бях натоварила и с едно радио, а на другата пациентка и бяха донесли телевизор. Моята приятелка и майка и могат да гледат сериала, докато аз търся лекаря, за да му дам подарък изпратен от съпруга на болната. С приближаване на часа за спане една хлебарка преминава по стената до леглото и се сещам, че донесох и спрей срещу насекоми. В раницата има още няколко лекарства и подаръкът за момичето от лабораторията. Парите са в джоба ми, тъй като бързата помощ е само за спешни случаи и ако я изпратят – вече изгубил надежда- в къщи, трябва да вземеш „Панатакси”

Срещу нашето легло една възрастна жена яде водната супа, която е дадена от персонала на болницата. Около леглото и няма торба, която да е донесена от семейството и няма възглавница за да подпре главата си. Поставям вентилатора така, че да може да я освежава и говоря за приближаването на другия ураган. Без да си даде сметка, чука на дърво по вратата, без да мога добре да разбера дали от страх от болестта или ужасена от условията в болницата. Една жена преминава викайки, че продава хляб с шунка за придружаващи болните, а аз се затварям в банята, която мирише на жасмин след моето миене.

Лешояд

В редицата от неща, чийто имена малко или нищо не разкриват за тяхната същност е и ураганът „Палома” (гълъб). Неговият опасен полет – четвърта категория- прилича повече на хищник преследващ ранено животно, отколкото размахване на бели крила. На циклоните поставят винаги нежно-звучащи имена, които след това разширяват значенията в речника на катастрофите. Те отминават, но ни оставят имена като: Иван, Чарли, Денис или Густав, с които после определяме нещата, които са разрушителни.
Следствие на това, нашите политици – с техните разрушителни икономически планове – са назовани с имената на тропически бури или на урагани от пета категория, които толкова къщи отнесоха с тях. Днес обаче, сарказмът отнасяш се до собственото име е още по-горчив. „Палома” лети над ранения Остров, и кълве в териториите, където още личат раните оставени от ураганите през август и септември. Има плешивата шия на лешоядите – ендемичен като абсурда- и черното на неговите пера, не предвещава нищо добро.

По-добре да не се опитваме да разберем Природата. Тя притежава своя хаос и своята логика. В този момент на нас ни се наложи, да изпитаме нейното разрушение и нейната лудост. „Палома” ще отмине и ще ни остави Островът на същото място, разрушението днес по-дълбоко и мечтите още по-далече.

Агрикултури с къс период на производство

Илюзиорнирните решения, които се назоваваха „ Реколта от захар 10 милиона „ (“zafra de los diez millones”), „Селскостопански пояси около Хавана „ (“cordón de La Habana”) или „Хранителен план” (“Plan alimentario”), днес се трансформираха в други утопии като „Енергийна революция”( Revolución Energética), „Оптимизация на производството” (perfeccionamiento empresarial), „Петрол от акваторията на Голфа” (petróleo en las aguas del Golfo) или „експорт на човешки капитал” (exportación de capital humano). Всичките те са инфантилен опит, да се излекува с едно лекарство агонизиращата кубинска икономика.

Спомням си за множество от тези неуспели химери, тези които трябваше да елиминират глада създавайки „Микроджетс-плантации от банани” в които аз самата с особена интензивност участвах. Бях в една прогимназия в полето, която носеше името „Народна Република Румъния” въпреки че през 1991 год. Чаушеску и Елена вече бяха отдавна екзекутирани. Работех в тези бананови плантации, които ни служеха като мотел за да правим любов, оправдавайки се, че са по-чисти от общежитието. Корените се напояваха от хиляди малки тръбички – от там и наименованието „микроджет”-през цялото време. Растенията имаха огромни и безвкусни плодове, чиято обвивка се пропукваше от непропорционалното напрежение от вътре. В нашите чинии това водно ястие не можеше да задоволи глада ни, както и да извади страната от кризата.

След ураганите се появи новата Фата Моргана във вида на мокрите банани от моето юношество. Наричат го с евфемизъм „Агрикултури с къс период на производство” което означава приоритет на култури като лук, чесън, цвекло вместо други култури изискващи по- дълъг вегетационен период и грижи. Тази агростратегия се надява да напълни празните щандове на пазарите и да успокои възбудения кубински народ. Зъбите, които искат да захапят „Юка” вместо листо от „Ореган”, трябва да се съобразят със плодовете на необходимостта.

Страхувам се, че това временно средство ще се превърне в постоянно и капризният ананас – изискваш месеци между неговото засяване и консумация – ще бъде заменен от трите реколти на китайското зеле.Извинявайте за недоверието, но дългият каталог от икономически и аграрни провали не ми дава основание, че ще уцелите.

Нещо би могло да започне този вторник

Нито улицата е както винаги, нито съседите – обичайно бърборейки помежду си на опашките в пазарите – днес не говорят за вечните теми. Повдигат веждите и показват на Север, докато правят предсказания, кой ще бъде избран в северноамериканските урни. Не си спомням да съм преживяла такава гюрултия около кубинските президентски избори през миналия февруари.

Обущарят от моята сграда е взел своето решение за един от кандидатите, а старицата, която продава цветя е поставила значка на блузата си с Обама. Нашата скучна траектория с двама президенти за петдесет години изостря любопитството ни към чуждите избори. Също така знаем, че решението на избирателят от САЩ се отразява и тук и то не метафорично, като размахване на крилата на една пеперуда в Амазония. Паричните преводи, които позволяват на хиляди семейства да се доберат до края на месеца пристигат основно от другия бряг, където живее една част от този Остров и въпреки обидите, „червеи”, „продажник на отечеството” и „мафиоти” не можаха да ги отстранят от нашите емоционални и фамилни връзки. Самата политическа дискусия на нашите управляващи ще загуби своята ефективност, ако не определят ролята на САЩ като на враг. Никога както днес съдбата на Куба не е била така очевидно отделена, и въпреки това зависеща от това което ще се случи на деветдесет мили от тук.

Затова всички ние очакваме, кой ще е победителят този вторник 4 ноември. Тези които имат деца, които могат да ги посетят един път на три години, вярват, че кандидата демократ ще облекчи пътуванията до Острова. Други залагат на твърдата ръка на републиканците, които да успеят да направят пробива, който ние очакваме десетилетия. Пред несигурната прогноза за това което се случва в нашата страна, има такива които твърдят, че резултатът от днес може да тласне или обърне – окончателно- колата на реформите в Куба.

Аз бих предпочела да я бутаме ние самите, но много малко искат да сменят заниманието си на пророци с трудната задача да се направи така, че нещата да се случат. Към този час, когато пиша това писмо ми се струва, че капризното транспортно средство на промените, е аварирало до тротоара на улицата. Имам своите съмнения, че случилото се този вторник, ще го тласне да се задвижи.

Легитимирани и ексхибиционисти

Точно обратното на криеницата и симулацията, някои от алтернативните блогери показваме личните си документи заедно с текстовете, които пишем. В средата на този самоналожен маскарад, да си покажеш личната карта, ми напомня на ексхибициониста, който разгръща дрехата си, въпреки, че всички знаят какво носи вътре.

Моят отпечатък от пръста, двете ми фамилни имена и даже името на моите родители са върху синьото картонче (cartulina azulada), което е достоверността за моето съществуване. За да избегна полицаите да се напрягат, казвайки ми „легитимирайте се гражданко” давам предварително опознавателните белези на живота ми. Така го направи и Клаудиа в нейния електричен Блог Octavo Cerco, Лиа и нейните устреми в Habanemia и някои други, които разкриват своите данни за да изплашат страха.

Кой знае, дали ще успеем да заразим троловете, прикрити зад анонимността, които се опитват с обиди да съборят нашите страници. Разбира се, малко възможно е това, треската на легитимацията да стигне до онези, чийто занаят е да не показват лицето си. На тези „анонимни момчета” искам да покажа, че ако разгърна дрехата си съм нещо повече от 75090424130, един документ завит в пластмаса и един пръст изцапан с мастило, който се натиска върху хартията.